Стефан Рядков: Напуснах Слави, защото тъпчех на едно място!

Стефан Рядков е роден на 7 септември 1963 г. в Бургас. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, специалност „Куклено актьорско майсторство”, в класа на проф. Атанас Илков, но две години преди това вече е знаменитост – участва в студентското предаване „ Ку-ку ”. След това е поканен в „ Каналето ”, където заедно с Камен Воденичаров продължават тоталните си бъзици, сетне в „ Хъшове ” и в „ Шоуто на Слави ”. Като водещ актьор издеянва там до 2006 г. Играе в постановки на Сатирата, Сливенския театър, Варненската и Старозагорската опера, има роли и в киното. Участва в „Благородният испанец”, „Големанов”, „Вражалец”, „Фалшификаторите”, „Българи от старо време”... В Габровския театър е Мъжът в „Любовен квадрат” и специално написаното за него шоу „Стефан – 11 песни за любовта”. За тази си роля получава Гран При на феста „Албамоно” в гр. Корча, Албания. Спектакълът завоюва сърцата на зрителите и на международни изяви в Македония и Украйна. Играл е във филмите „Ако те има”, „Земя за прицел”, „Филип”, българо-американската продукция „Търговски пътища”, в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”.

Някогашният „кукувец”, „каналджия” и „хъш” разкрива доста интимни тайни както за бурното време, на което е бил свидетел, така и за собствената си колоритна личност.

- Стефане, откъде идва странната ти фамилия Рядков? Какво толкова „рядко” има в нея – асоциациите не са една и две?
- Фамилията ми идва от прапрадядо ми, който бил рядко добър човек. Казвал се е Чорбаджи Рядколу, живял е във Великотърновския край и там някъде са корените от страна на баща ми.

- Ти си един от непоправимите национални оптимисти – така те помним, въпреки че изявите ти в последно време са доста „редуцирани”, така да ги наречем. Как запазваш виталността си, чувството си хумор, този неугасващ игрив поглед в очите си? А в момента се правиш на доста сериозен...
- Аз винаги си изглеждам доста сериозен, но само в живота, а иначе на сцената се раздавам и така забавлявам публиката. Такава ми е природата – не мога да бъда шут в битието си въпреки че трябва да гледаме на него малко с насмешка, малко отгоре…Ако вземем за база максимата, че светът е оцелял, защото се е смял, българинът се е смял малко повечко от целия свят. И затова сме оцелели…

- С кои други баш-комици от гилдията обичаш да засядаш и да разпускате – Любо Нейков, Димитър Рачков, Къци Лафазанов?...
- Ние сме на един пангар, дето се казва, в една градина копаме всички. Обичам не само с тези, които изброи, но обичам да сядам само с положителни хора; хора, които наистина имат чувство за хумор.

- Разкажи за най-невероятната история в досегашния си половинвековен живот, чийто юбилей ще честваш на 7 септември?
- Имам доста невероятни истории. На един спектакъл паднах в оркестрината, `щото играех в музикален театър. И най-невероятното беше, че в момента, в който политнах, аз вече не знаех къде съм - загубих ориентация. В първия момент чух само гласа на диригента: „Жив ли си?!”. Викам: „Да, жив съм!”. И другото шантаво нещо – гледам концерт-майстора, вместо да си държи цигулката, държи… бастуна ми от пиесата. В следващия момент ми стана смешно. Не помня по себе си какво беше, но първото нещо, което си казах, е, че трябва да успокоим публиката, че всичко е о`кей, защото, политайки, аз чух само от зрителите едно „Хъ-ъъ...”, и пълна тишина. И - дотук. В следващия момент излязох и продължихме представлението. На следващия ден обаче се чувствах малко зле – тук ме боли, там ме боли, но по-важното е, че не съм се потрошил. Както се казва в американските филми – хепи енд.

- „Шоуто на Слави”, в чийто екип си бил в самото начало, се оказва непоклатимо, Дългия е в ефира на bТV вече толкоз години. Какво го крепи?
- До 2006 г. наистина работихме заедно, след което напуснах, защото исках да сменя нещата в живота си.Като поприще и като професионално изграждане. Там почувствах, че тъпча на едно място... Какво го крепи ли? Ами той ( Слави Трифонов) е един безкраен професионалист, много добре знае в кой момент какво и как да го направи. За това нещо може да му завиждат много хора, продуценти и всякакви други телевизионери. Професионализмът и перфекционизмът – това е най-важното. Гледа всичко да бъде изпипано докрай. Може би това го крепи.

- Холивудската звезда от Испания Антонио Бандерас пак акостира в България, където снима новия си филм. Ако седнете на една маса с него, какви масали бихте разтегнали?
- Антонио Бандерас е от два месеца в България, снима един филм в Бояна, в който и аз трябваше да участвам - спечелих кастинга. Продукцията е за едни роботи и за извънземни, но, тъй като имах страшно много ангажименти в телевизията покрай тв формата „Като две капки вода”, нямах възможност да участвам. Първият асистент-режисьор, също от САЩ, беше доста разочарован от факта, че няма да се снимам в продукцията му. Той много ме хареса на предварителните снимки, но, за съжаление, нямах физическата възможност да се включа в екипа му. Та, ако бях седнал на една маса с Антонио Бандерас, щях да му кажа, че просто се чувствам прекрасно, защото все пак да се докосна до такава световна величина, е събитие. Но тази сутрин, между другото, слушах пресконференцията му в зала №1 на НДК, където той казва, че българските му колеги – артисти и екипът, който снима за България, по никакъв начин не отстъпват от холивудските.

- Колегата ти от Народния театър Александър Дойнов, също зевзек от класа и “постоянно присъствие” при Гала, се беше юрнал да става президент. На майтап, разбира се. Ако ти се беше захванал с политика, с какво би забудалясал народа?
- Не знам, защото може би ми е още много рано да мисля за политическа кариера. Плюс това аз съм актьор, предпочитам да пречупвам нещата отстрани, показвайки това какво правят политиците.

- И на финала – „Ку-ку” беше първото шоу след 1989 г., опитало се да разчупи щампата на социалистическия хумор, поддържан мижаво от органа на ЦК на БКП в. „Стършел”. Беше гледано с интерес от целия български народ, но сякаш бързо залезе. Защо се получи така?
- Не, не, не изчезна така бързо от хоризонта. „Ку-ку” беше явление, а то се появи в точното време, на точното място и с точните хора, с точната визия и апели. „Ку-ку” стана фактор, коректив в държавата, след което се трансформира в „Каналето” и всички останали формации. След време, когато направихме „20 години „Ку-ку”, едни студенти от СУ „Св. Климент Охридски” се опитаха да го възродят. Няма как да стане! Времето не е такова. „Ку-ку” беше тогава, сега може да е нещо друго – как да го нарека, може би „Апатито” трябва да се казва - от апатия…