Книга за Микеланджело Антониони

Антониони е легенда с филмите си "Приключението", "Затъмнението", "Нощта", "Червената пустиня", "Фотоувеличение", "Забриски пойнт", "Професия: репортер". "Снимам, следователно живея. Записки за киното" е книга от и за големия италиански кинорежисьор Микеланджело Антониони (1912-2007).

Интервюта, разговори, изповеди и прозрения за епохата, за изкуствата, за морала и за човека -това е канавата на тази своеобразна автобиография на един от основоположниците на модерното кино, издадена от "Колибри" (colibri.bg) в поредицата "Амаркорд".

Антониони е легенда с филмите си "Приключението", "Затъмнението", "Нощта", "Червената пустиня", "Фотоувеличение", "Забриски пойнт", "Професия: репортер". (вж. филмографията му в IMDB.com)

През целия си живот той беше винаги по-интересен за критиците и киноманите, отколкото за продуцентите и масовия вкус. През 1950 г. режисира първия си пълнометражен филм "Хроника на една любов" и веднага прави впечатление с изобразителния си стил. Големите филми, които следват, постепенно му осигуряват известност.

Той обръща изключително внимание на операторската работа, акцентира върху всеки детайл, интересува се не толкова от външната страна на сюжета, а на душевното състояние на героите и на детайлите в техните отношения.

През 1957 г. режисьорът се запознава с 26-годишната тогава актриса Моника Вити и тази среща поставя началото на над десетилетно сътрудничество, от което се раждат някои от най-великите филми в историята на киното на 20-ия век.

Тръгнал от кредото на неореализма, Антониони постига непознати дотогава дълбини в психологическото изследване на вътрешния свят на личността, на "болестта на чувствата", на отчуждението и самотата, на кризите, които преживява индивидът сред бурно променящия се политически и социален пейзаж през втората половина на XX век.

Пейзаж, който изисква нови изразни средства, нов подход към сюжета и кадъра, към актьорите,към техниката и цвета, нов синтез на изкуствата, нова творческа философия. Антониони и екранните му образи са нейно въплъщение. Той изминава дълъг път към най-добрите образци на интелектуалното кино, превърнали се в класика.

Ето кратък откъс от книгата:

"Питат ме какво мисля за отношенията между режисьора и публиката и дали масовият зрител разбира филмите ми. На втория въпрос бих отвърнал отрицателно, отговорът на първия е малко по-сложен. Има различни начини да се прави кино. Съществуват режисьори, които обръщат внимание на тези отношения, и то напълно професионално; някои пък, обратно – създават филмите си, откликвайки на вътрешна потребност.

Един много уважаван мой колега ми разправяше, че винаги слага по една сцена за масовата публика. Казано така грубо, изявлението леко смущава, но аз виждам, че той успява да задоволи доста добре тази потребност.

Очевидно това е някакъв начин да се мисли за публиката, тъй като е ясно – подобна сцена разчупва монотонността на филма, придава му друг ритъм, внася по-голямо напрежение: смятам, че представлява умел ход. И ако ви кажа, че този режисьор е Фелини, веднага ще разберете, че той наистина съумява да превърне практическата потребност в естетическа.

Блазе му, че го постига..."